Репортер, редактор, Дарик Велико Търново

Роден съм на 23 октомври 1968 г. На същата дата на която е проплакал за първи път и Кралят Пеле. Естествено доста време преди мен. В годината на Виетнамската война, Пражката пролет и Олимпийските игри в Мексико. Не знам дали някое от тези събития е дало отражение върху мен или ми е било предопределено, но винаги съм знаел, че ще бъда журналист. По възможност спортен. Това не го постигнах в пълна степен, но пък ми е по- интересно като контактувам с хора от различни области и имам много познати. А, в България познанството си е нещо. Повярвайте ми!

Средното си образование завърших в родния си града Пелово, който сега се казва Искър. На трийсетина километра е от Плевен. Спортувах футбол, хандбал, волейбол... Борих се, не само с живота и учебниците, но и на тепиха, рецитирах стихове на празници и играх в самодейния театър към читалището. Естествено прописах и стихове, даже с един приятел, който свиреше добре на китара, направихме песни- за любовта.

През 1986 г. влязох на няколко места, но ще си призная за две от тях- Великотърновският университет и казармата. След 24 месеца и няколко дни в поделение 44270 в София си облякох отново цивилните дрешки и хайде във В. Търново.

В Университета  завърших „Български език и история”, „Реторика и лекторско майсторство” и „История”. Последната, защото на един купон попийнал „специалист историк” ми обясни, че не съм нито риба, нито рак, а нещо като мелез и няма да му говоря за история- кръвна обида. Да не забравя походих и на бригади, беше супер.
Междувременно започнах да сътруднича на търновския вестник „Борба”, на спортната редакция на БНТ и на „Старт”, в който вестник се запознах с Томислав Русев. Той може и да е забравил, но веднъж ме черпи обяд- в ресторанта на стадион “В. Левски”. Постепенно осъзнах, че голям футболист от мен няма да стане и понеже исках да съм в играта се захванах със съдийство. Стигнах до асистент в А-група. Да си хем журналист, хем съдия си е истинско изпитание. Честна дума!

През лятото на 1993 г. трябваше да избирам между първото частно радио в града „В. Търново” и новият вестник „Добро утро”. Предпочетох вестника, признавам си парите бяха повече. За съжаление за кратко. Тогава се хванах и с пловдивския в. „Гол”, диктувах за издания в различни градове, включвах се за никнещите като гъби частни радиа. По онова време „Етър” и „Локо” (Горна Оряховица) бяха в А-група. Работа бол.
Следващото лято приех предложението на радио “В. Търново” и с бъдещия главен редактор на Дарик-Враца Георги Александров почнахме да правим спортни предавания. Естествено коментирахме и Световното по футбол в САЩ, гледайки мачовете по телевизора.

През 2000 г. се роди втория ми син, напуснах радиото и станах вестникар.

Но само докато Нина Александрова хвана пътя за София с еднопосочен билет. Беше през късната есен на 2001 г. От тогава съм в Дарик…